Верижните водопади

Лухан беше свършил училище преди няколко часа но не искаше да се прибира вкъщи поради няколко причини.Първо - беше му скучно.Второ - Сехун го нямаше.Трето - беше гладен и четвърто - искаше да посети водопадите.Колко ли пъти се беше губил докато ги търси и после трябваше да пита хората как да излезе от гората мдам той беше страхотен пазител.Валеше дъжд и той беше мокър до костите си но не го интересуваше на всяка цена искаше да намери тези водопади.Наближаваше полунощ и не се виждаше почти нищо но той продължаваше все напред и на напред .Около него колкото и повече да навлизаше във гората все повече започваха да се чуват звуци.Чуваше се виенето на вълците и песента на бухалите които го плашеха най-много с тези огромни очи.Вятъра брулеше косите му и жалките му опити да я прикрие оставаха напразни целия беше подгизнал но пукаше ли му - не.Лулу видя очите на един бухъл и изкрещя със всички сили после. се затича на някъде и се блъсна във едно дърво като от носа му потече кръв винаги го е било гнус от кръвта.Беше го страх че ще се изгуби и никой няма да го намери.А ставаше още по тъмно.Накрая не се сдържа и заплака със глас който може би звучеше красиво и сладко но на него му се струваше ужасно.Страх го обгърна и затвори очите си като започна да се клати.Искаше да гушне някой в такива момцнети само една прегръдка можеше да го оправи.Но на около нямаше никой освен бухалите змийте и вълците а по смъртно няма да гушне нещо от изброените.Ако видеше човек дори и непознат щеше да го помоли да го гушне.

Нощта бе тъмна и.. ъм мокра.. Малката мис влачеше дребните си крачета бавно и съсредоточено по един небрежно дразнещ начин. Звукът бе противен за ушите й и въпреки това тя упорито продължаваше да дразни сетивата си. Кожата й настръхваше всеки път щом фините й уши успееха да се съсредоточат до толкова в това..
Едрите дъждовни капки мигновено закапаха по и без това влажната почва.. Госпожица Фальор нахлузи качулката на тънкото си горнище и продължи да шляпа в бързо образуващите се локви. Вървеше смело, сякаш не минаваше полунощ и не се намираше в.. Всъщност и тя не знаеше какво бе местонахождението й. Това беше и целта на среднощната й разходка.Искаше да избяга от всичко и всички без никакви изключения. Когато се изплъзна от самотният си апартамент след хаплив разговор с непознат младеж от бара, за който тя нямаше и спомен , сегашните й небрежни стъпки липсваха.. По онова време се бе засилила право към гората с едри подскоци наподобяващи бяг.. А сега след като заваля.. Това не я притесни ни най - малко .. Водата я привличаше още от дете, обичаше когато вали.. Чувстваше се по - жива..
Тишина.. Проточи се толкова дълго, че дори започна да става плашещо. Дори мръсните гадинки бяха замлъкнали оставяйки госпожицата сама с мрачните си мисли под едно дърво.. Единственият звук бе от монотонното капене от затихващия дъжд.. Изведнъж пронизителен писък уби тишината със своята мощ. Толкова отчаян, толкова познат за Вероник.. И още по - вълнуващото , толкова близо. Мис застана на щрек и бавно се изправи.. След една бавна минута...
- Лулуууу !? - изписка с нежното си гласче.. Писъкът й сякаш се разля като нежна мелодична песен.. Бе сигурна, че е той и щеше да го намери.

Момчето беше обгърнало краката си и беше положило главата си на колената си и хлипаше неистово и се поклащаше лекичко беше толкова студено и толкова тъмно чувстваше се ужасно самотно.Само една прегръдка щеше да го стопли .Когато изведнъж чу гласа на най-добрата му приятелка.
-Ронии.-Крещенето му се чу сигурно на няколко километра от него но той знаеше че Вероник е близо и го е чула но не знаеше къде точно се намира тя.Лулу дори не знаеше къде се намира.Искаше му се да си е вкъщи н топло и да си е легнал и да гледа телевизия а не тук на студено на тъмно и изгубен.Кой знае сигурно ако не беше Рони сигурно щеше да стои тук до сутринта и най-вероятно ще си остане изгубен отдавна не бяха минавали хора оттук.
Хайде Лухани помисли къде ли може да е тя когато чу гласа й той не прозвуча много далече а дори и близко но беше толкова уплашен че всичко му се струваше далечно и непознато.Все още плачеше и се озърташе а сълзите му се смесваха със капките дъжд и падаха на земята като почвата ги попиваше.Обувките му бяха целите в кал искаше да се махне оттук и да се прибере и да си пусне някоя драма и да заспи спокойно.Но сигурно докато не намери начин Рони да го намери няма да се махне.Стана бавно и несигурно и закрачи като я видя не далеч от него малкото му телце се беше скрило възад дървото и не се виждаше.Затича се към нея и я гушна като целуна бузатаа и захлипа името й .
-Толквоа се радва да те видя.

Следваше несвързаните му звуци.. Опитваше се да го намери упорито крещейки името му.. В крайна сметка го зърна , целият подгизнал и в кал..Разбира се, разбира се ! Тя съвсем не бе в по - добро състояние от неговото, но до колкото го познаваше това можеше да му докара някой истеричен пристъп.. Калта символизираше несъмнената и вечна самота.. Затова хората биваха заравяни под земята.. Една от причините Вероник все още да изявява желание за живот ! Толкова мило и невинно създание, как би си позволила да остане самотна.. ЗАВИНАГИ !
- Глупаче.. Пак ли се изгуби !? - изгука нежно притискайки го в обятията си.. Разбира се той не бе значително по - висок от нея и все пак.. Разликата я имаше. Това обаче никога не й пречеше да се държи като по - голяма .. Каквато всъщност бе. Детинското поведение на Лухан толкова я улесняваше,а тя.. Тя го обичаше с цялата си душа... Затвори очи и внимателно опря глава в рамото му. Бе изтощена, а внезапният пристъп на адреналин започна да я напуска.. Бе се разтревожила за глупавото дете, което бе до толкова ранимо, че тя вече се страхуваше да му противоречи.. Едва ли не го боготвореше .. И истината бе, че това й харесва..
- Какво за Бога търсиш тук !? - смъмри го изтощено.. - Можех да получа инфаркт.. - изписка съзнавайки че звучи като пенсионерка. Накрая просто въздъхна и отвори големите си, чувствени сини очи, за да го погледне хубаво. Погледа й зашари по тялото му опитвайки се да открие нещо, което би причинило яростните му викове..

Вероник му беше като майка винаги се грижеше са него Лулу беше едно бебе и се радваше когато ''майка'' му беше наблизо да се грижи за него.
-Да пак се изгубих търсих водопадите и един бухал ме сресна .-Каза той и се нацупи и когато завъртя главата си видя един бухал със главата надолу да го гледа страшно.
-Той ще ме изяде.-Каза и посочи животинчето илли дебелото нещо което приличаше на животно.Рони знаеше за фобията му от точно този тип животни имаха огромни очи и страшно голям и остър клюн и бяха толкова гнусни и имаха толкова страшни гласове.Потрепери.Погледна момичето и се усмихна като я прегърна силно имаше чувството че ще й счупи ребрата но тя беше кореаво момиче може би на моменти лигаво но все пак си беше неговата майка и най-добра приятелка.
-Ако не беше ти щях да умра тук.-Гласа му мек като кадифе сега вече звучеше нормално.Погледна надолу към мокрите си дрехи и се нацупи нямаше да изсъхнат до сутринта а и този дъжд нямаше да спре скоро а може би дори се и усилваше.А зад него чаната му в която имаше учебници се подаваше горките книги сигурно са станали вир вода и после щяха да го обезглавят затова но не беше той виновен .Всъщност беше но това е друг въпрос.В този момент толкова много се радваше че Вероник беше до него че нямасех думи да опише колко е щастлив.Извади телефона си от мокрия джоб и го отключи добре още работеше .Беше си го купил преди няколко дни и ако вече го съсипеше щеше да се почувства гадно беше дал много пари за този телефон.

Бухал !? .. Оу, да ! Из разхвърляните мисли на Вероник можеше да се намери едно специално чекмедже за Лулу. От там, като главен факт за странната му особа, изскачаше фобията му от тези животни с големи и влажни очи.. Ах, ако госпожицата трябваше да съди , спокойно можеше да заяви, че Лухан се страхуваше от почти всички животни с маааалки изключения.. Страхуваше се и от хиляди други неща, но абсолютно никой не го питаше. Фальор се опитваше да избягва информацията за страховете му ! Ах, само ако можеше да ги започни всичките, дори тези с многото подробности.. Би била доволна, но уви..
- Ах, Лулу ! - възкликна нежно галейки бузката му.. - Бухалите не се хранят с хора .. Няма защо да се страхуваш от тях.. - тонът й се снижи до шепот.. Бе му повтаряла това хиляди пъти, но не ! Това дете не разбираше от дума или по - скоро не искаше да разбере. Беше си втълпил налудничавата идея в главата и толкова !
Внимателно вплете пръсти в ръката му и бавно го поведе към предполагаемия изход.. Синеокото създание не знаеше дали това е правилният път, но така и не сподели опасенията си. Съвсем не искаше да всява допълнителна паника. Просто се молеше тайничко да не срещнат някое наистина страшно животно.. Вече отбягваше да шляпа по онзи дразнещ начин, за да не наруши и без това нестабилното спокойствие настъпило помежду им. Движеше се тихо и грациозно, почти безшумно.
- Утре ще те заведа при водопадите.. - каза спонтанно обръщайки се с блага усмивка към него. Стисна ръката му лекичко и небрежно започна да я гали с палеца си.. Момичето винаги успяваше да вдъхне спокойствие дори и у най - напрегнатия човек.. Умееше го още от малка, а дори не осъзнаваше защо.. Самата тя не винаги е била спокойна и въпреки това....

Между Вероник и Лухан беше настъпило едно нестабилно спокойнствие и мълчание.Тогава тя проговори със ангелския си глас който винаги успяваше да го зарадва.Очите му се изпълниха със надеждата и се усмихна .
-Обещаваш ли?-Попита той и когато видя момичето да кима добави тихо :-Обичам те.
Глас а му беше толккова радостен и цялото му настроение се оправи на секундата.Вероник винаги успяваше да му оправи настроението дори и да е тъжен и нищо не може да го оправи.Затова аи толкова много я обичаше и не можеше да живее без нея.Добре де можеше но все пак той беше безсмъртен така че беше метафора.
Започна да подскача около нея и по едно време започна да му се завива свят но това беше защгото се държеше като дете.Но пък ако Лухани не се държеше като дете то кой друг... добре де децата се държаха като деца но все пак те бяха деца а Лухан беше на 17 години трябваше отдавна да е съзрял ама не той си беше бебе и това е.Приближи се до нея и й лепна една целувка и започна да се смее.
-Благодаря ти.-Каза той и се усмихна.

Вероник често му обещаваше рани неща, но не винаги успяваше да ги изпълни.. Не, не защото й липсваше някакво видимо желание, а просто защото обстоятелствата не й го позволяваха. Това бе й основната причина за скандали помежду им. Младото създание до болка обичаше непокорният си другар без правила, без принуда.. То просто се случваше по един вълшебен начин. Нима някой би могъл да мрази това прекрасно създание !? Като се имаше в предвид цялата му невинност и обаяние..
- Аз също те обичам Лулу .. - промърмори съсредоточено обмисляйки думите си. Обичаше ли го наистина !? Тоест тази дума успяваше ли да покрие чувствата й напълно !? Едва ли ! Тяхната връзка бе хиляди пъти по - силна от тази проклета измислица любов.. О, да.. Много по - силна !
Той подскачаше насам - натам, сякаш изведнъж бе възвърнал енергията си забравяйки за всички лоши мисли. Мис обаче винаги имаше едно наум и предпазливо стрелкаше замъгления си поглед наоколо в търсене на нещо, което би могло да го изплаши.. Щеше да направи всичко , за да предотврати този момент..
Страните й мигновено пламнаха в приятен червеникав отенък. Сърцето й заби лудо, сякаш щеше да изскочи всеки момент проправяйки си път през и без това крехките й кости.. Допирът на меките му устни в мраморно бялата й кожа промени всичко само за миг.. Не, тя нямаше никакви по - сексуални чувства към господинчото.. По - скоро се вълнуваше, не бяха говорили от два дни поради незнайни причини. Вероятно всичко се дължеше на дискомфорта нагло навъртащ се около мис Фальор..
- Почти стигнахе.. Така.. Така мисля.. - подсмихна се засрамено.. Фактът, че не бе сигурна за пътя накара страните й да почервенеят още повече..

краката на момчето шляпаха във локвите и обувките му целите бяха в кал .Вятъра безпощадно брулеше косите му и той притваряше очите си за да не може в очите му . Обичаше тези моменти в които с Вероник не знаеха какво друго да кажат и просто вървяха."Почти стигнахме" чу топлия й глас и се усмихна знаеше че тя е права дори и да не бе сигурна той знаеше това.Тя винаги беше права (никога нямаше да го каже пред нея).Видя още няколко бухала докато със момичето ходеха и просто я стискаше по-силно а тя му се усмихваше.
-Стигнахме ли?-Попита този въпрос го задаваше когато беше дете на майка си когато пътуваха на много далеч и майка му винаги му казваше че ще му каже като пристигнат.Но той продължаваше да пита едно и също нещо през пет минути.Сигурно точно така ще стане и сега когато е със Рони.Въздъхна леко и видя сивия си дъх във въздуха как малко по малко изчезва.
"Какви ли ще са последните ми думи преди да напусна този свят?"Помисли си той и вдигна погледа си към тъмното и мрачно небе като започна да размишлява.Но накрая го заболя главата от толкова мислене затова просто се отпусна и се остави на приятелката си която май не знаеше много много къде се намират.