Преди две години.. Париж

Главата й щеше да експлодира ! Чуваше шумове от всички страни, напрежението у тялото й се повиши допълнително, а крехката й снага притеснено трепна от уплаха при вида на грамадния чернокож мъж, който съвсем умишлено бе застанал пред нея. Гледаше я с тъмните си очи пропити с отвращение и погнуса.. Сграбчи крехката й ръка и бързо я повдигна от подобието на легло върху което бе седнала. Какво следваше сега за младата госпожица !? Уви ! Дори тя самата не знаеше. Нима това щеше да бъде краят !? Всички погледи отново се бяха впили в нея. За пореден път невинната й душа бе център на внимание. Страните й мигновено пламнаха.. А погледнеше ли встрани отново срещаше този противен оранжев цвят. Ах, преди толкова много го обичаше..
- Свободна си.. - изръмжа непознатият полицай и грубо хвърли един черен сак, в който се предполагаше да са всичките й вещи, а те не бяха много, пред лицето й.. Момичето плахо го улови изненадано от внезапната му тежест. Кимна леко с глава без да пророни и дума. За жалост все още бе в транс от убийството, в противен случай така хубаво щеше да нареди грубянина !
Дворът бе така широк за пръв път. Малкото й сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Неприятните шумове бяха изчезнали, сега долавяше само приятни звуци от близкия парк. Слънцето, красивите бели, пухкави облачета, които само чакаха някой да ги докосне и да развали невероятният им баланс. Усмихна се ведро и пристъпи крачка напред.. Големите метални врати се разтвориха пред лицето й, сякаш бяха благосклонен път към Рая. Вълнението нарасна , а крачките й станаха по - забързани.
И така нашата героиня се озова в големият градски парк с изглед към Айфеловата кула, сам сама , единствено с черният си сак. Да, звучи самотно, но всъщност.. Всъщност няма никакво "всъщност".. Мис Фальор се чувстваше по - самотна от всякога..

Олимп. Красиво и прекрасно място, на което никой човек не беше стъпвал. Бях сигурна, че в мнозина "източници" бе описан като "древногръцки рай" или "прекрасно местенце".. Истината обаче беше мъничко по-различна от тази така изкривена реалност. Олимп беше като същинска наблюдателница. Виждаш всички, всичко и никога не оставаш не информиран.
Много от боговете се пристрастяваха към това постоянно да наблюдават земните си деца и аз, макар да не си признавах, също го правех. Но за разлика от Арес например имах само две деца.. Син и дъщеря. Може би защото много рядко слизах до земята? Да, вероятно това беше причината.
През последните години обаче много от боговете се настроиха враждебно един срещу друг. След поредната ми караница с Посейдон , просто реших да се махна от този "рай" за малко.
Точно тогава бях сигурна, че вече е крайно време лично да се запозная поне с едно от моите две деца. Вероник.. Така красива, на моменти дори войнствена.. От мен щеше да наследи това, че много рядко щеше да губи в каквато и да е битка, било то и в спор. И все пак, не знаеше от къде произлиза и доста се колебаех трябва ли да й кажа или не? Не бях на "ти" с децата, защото рядко някое дете (било то на смъртен или на бог) ме харесваше.
Париж. Красив ден, идеален за такава среща.. Появих се в парка, облечена в стилна червена рокля до коленете и с обувки на висок ток (земната ми страст).. Нямаше как да не я забележа още от далеч.
Приближих се с лека усмивка.
-Извинявай.. -Започнах разговора, поставяйки ръката си съвсем леко на рамото й. -Знаеш ли къде точно е края на парка? Не съм местна и се изгубих.. Всички тези дървета.. изглеждат ми толкова еднакви.

Нечии мелодичен глас, изпълнен с толкова нежност и внимание, прекъсна безсмислените размисли на девойката. Тя рязко вдигна раздразненият си поглед към смелчагата дръзнал се да прекъсне спокойствието й, след толкова време прекарано в онази дупка.. Е не забеляза нищо друго освен една внушителна жена. Привидно на нейната възраст. Красива, елегантна. С приятен тен и невероятни къдри спускащи се по раменете й. Излъчваше красота, а елегантната черна рокля идеално подчертаваше и без това перфектната й фигура.. Единственото нещо, с което можеше да й съперничи бяха очите. Внезапна гордост нахлу у младата госпожица щом осъзна, че очите им са еднакво красиви. Дори еднакви.. За това Вероник можеше да благодари на проклетата си майка, която така и не намери време да открие. Беше се отказала напълно.
Погледа й се плъзна надясно. Плах, несигурен. В крайна сметка бе прекарала едва ли не шест месеца в проклетият затвор. Всичко можеше да се е променило, но уви. Бе съвсем на мястото си. Или поне така й се стори. Усмихна се с фината си усмивка и проговори :
- Върви напред.. Краят не е далеч. - перфектният й френски си пролича почти мигновено. А гласът й.. Все още бе запазил онова приятно излъчване.. "Музика за ушите" както казваше тъмнокосият й старец. - Но би могла да тръгнеш и натам .. - добави тихичко и размята палец зад гърбът си.. Понякога бе твърде невъзпитана за момиче от знатно потекло.. Но кой за Бога смееше да я съди !? Е, освен онези глупаци, които все пак я смятаха за виновна. Враг номер едно за младите красиви мъже.
- Откъде си ? - попита накрая озадачена от непознатият акцент..

Упъти ме доста добре и наистина не грешеше за пътя, но много добре осъзнавах, че тази молба беше просто начин да завържем един разговор. И за мое щастие наистина успяхме; тя ме попита от къде съм. Трябваше ли да излъжа? Или да съм честна? Все още беше рано да съм честна, но беше по-мъдро да се придържам към фактите.
-Идвам от Гърция. -Отговорих на въпроса й, след което я дарих с най-голямата усмивка, на която лицето ми беше способно. Наистина се притеснявах, дали ще успея да направя всичко както трябва.. Та това беше първия път, в който разговарях с дъщеря ми и имах шанса да я наблюдавам от по-близо. Всички тези години доведоха до този миг и от мен зависеше как щеше да премине всичко.. Дали като по вода или по най-лошия начин...
-Ами ти? Местна ли си? -Реших да продължа разговора, за да не се получи неловко мълчание, което да се чудим как да предотвратим. -Казвам се Атина, между другото.. Съвсем забравих.. -Подадох ръката си напред, за да се здрависам с нея.. Да мога за пръв път изобщо да я докосна.
Макар да изглеждах наистина спокойна, усмихната и дори непринудена, отвътре едва се крепях да не извикам истината по средата на парка. Дори да ме сметнеха за луда, можех да изчезна за секунда и нямаше да ме намерят никъде.
Но.. Винаги имаше едно "Но", което караше и хората, и боговете да се замислят над бъдещите си решения. "Но аз не можех да направя така.".. Защо не можех ли? Щеше ли да е честно толкова години да бъдат пропиляни и захвърлени, само защото истината напираше да излезе? Само защото не можех да я задържа при себе си, заради жестоките правила на Зевс, че боговете не могат да общуват със земните си деца?
Да, не можех да го направя. Не можех да извикам истината и да проваля живота на единствената си дъщеря, заради момент на слабост. За всичко си имаше време.

» Преди 7 години; Лондон..